Една от най-големите и опасни заблуди на прогресивната философия
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
През седмицата се заформи спонтанна полемика сред будни жители на тематика вероучението в учебно заведение – би трябвало ли да има и в случай че има, би трябвало ли да е наложително. В рамките на тази полемика една гражданка, забележителна с това, че (както се оказа) е от тези хора, които обичат да приключват мъдростите си с „ кой схванал, схванал “, отсече: „ 21 век е! Вие в кой век живеете “.
Освен това обича и запетайките. Тук обаче става въпрос за нещо доста по-голямо от любовта към запетайките. Гражданката, види се, е срещу религията и нейното проучване в учебно заведение (което си е напълно нейна работа) и се аргументира по един характерен до простащина метод – 21 век е. Демек толкоз сме напреднали, толкоз сме съвременни, че е неуместно да се занимаваме с всякакви отживелици.
Това е една от най-опасните заблуди на актуалния свят – че всяко по-ново нещо е по-добро от всяко по-старо, само тъй като е по-ново . Удивителното е, че тази теза е явна нелепост и все пак се приема за чиста монета от стотици милиони хора, в случай че не и от повече. 21 век е! Всичко ретроградно, примитивно и несъвършено е останало в предишното! 21 век е и гордото човечество е устремено към звездите.
Но щом 21 век е по-хубав от всички предходни, то по какъв начин да оценим в българската история 15 век, когато към този момент няма българска страна, по отношение на 14? Или по отношение на 9 и 10 (Борис и Симеон, Кирил и Методий)? Или пък по какъв начин да оценим в Европа Тъмните епохи (6-8 век) по отношение на гръко-римската древност? Би трябвало да са доста по-добри, доста по-напредничави, щом са толкоз по-нови.
През цялата история на британското рицарство, която съгласно мнозина продължава и през днешния ден, неосъществим блян е кръглата маса на Артур – обратно, обратно в предишното. Особено в региона на изкуството и през днешния ден неосъществим блян е Ренесансът, за който пък неосъществим блян е била Античността. Като четете Бокачо или Данте, като гледате Леонардо или Микеланджело, казвате ли им: „ Хайде стига, бе? Живеем в 21 век! “?
Измамата е в думата „ напредничави “. Какво значи нещо да е напредничаво? Това значи, че е по-напред по пътя, по-близо до задачата. Но кой е пътят, коя е задачата? Прилича на оня миг в „ Стопаджията “, когато получават отговора на огромния въпрос и се сещат, че не знаят кой е въпросът. Кой е пътят, коя е задачата, накъде е насочен пустият му напредък, с изключение на към номиналното бъдеще, което прочее се обрисува все по-тревожно?
Никога предишното не е било заклеймявано за сметка на сегашното и бъдещето. Това стартира да се прави в епохата на всеобщия човек, с цел да оправдае триумфа на посредствеността.
Всъщност това е една остаряла комунистическа мантра – през днешния ден е по-добре от през вчерашния ден, на следващия ден ще е по-добре от през днешния ден . Забележете: УТРЕ ще е по-добре, безконечното УТРЕ, за което сме подготвени да жертваме ДНЕС и да забравим ВЧЕРА. Какво значи „ по-добре “? Ами, значи хората да са по-щастливи. А какво значи хората да са по-щастливи? На социалистическия човек беше втълпявано, че щастието е в това да няма война и да се преизпълни петилетният проект. Днес втълпяват на всеобщия човек, че щастието е да не се стреми към нищо, да не трансформира себе си („ Бъди какъвто си! “), угаждай си, не мисли за бъдещето (Живей за мига! “) и най-после оставѝ след себе си един по-добър свят, което не знам по какъв начин ще стане, в случай че живееш за мига и си подобен, какъвто си.
Комунистите – и предишните болшевики и днешните либерали – ненавиждат предишното, тъй като не могат да го доближат. Затова би трябвало да бъде опустошен „ старий гнилий строй “ и цялата психологична сила да се концентрира върху светлото бъдеще.
Покрай идеологията „ новото е постоянно по-добро от остарялото “ поражда и модата. Модата е едно извънредно неуместно събитие – тази година боготвориш някакви гащи, следващата година по това време ще ги презираш и ще презираш всеки, който се обуе в тях, тъй като гащите са демоде, тъй като не са в крайник с времето, тъй като са изгорели в жертвеника пред олтара на напредъка, а индивидът е просто злощастник, щом не се е снадил с новите гащи за тази година. Богатство ли демонстрира модата? Не. Има доста по-елегантни способи.
Същото е и с поколенията. Всяка последващо потомство би трябвало не просто да намрази предходното, само че и да го отхвърли. Да се бунтуваш против родителите си е добродетел, която се внушава на всеобщия човек от най-ранна възраст. Тази ненавист се намира в доста творби на литературата през 19 и 20 век, като върхът е „ Павлик Морозов “ – разказ за пионера, наследник на кулак, който предава татко си на болшевишката власт. А пък най-известният разказ на Тургенев се назовава непосредствено „ Бащи и синове “. Средата на 19 век, когато е писан, е комплицирано време, само че време, в което към този момент е обрисуван значително измисленият спор сред остаряло и ново и остарялото е наказано на гибел от анархокомунистите, бъдещите болшевики.
Дори сътвориха класификатор на поколенията. Те били четири съгласно възрастта и изречението, което ги дефинира на-добре:
Бейби бумъри – 55-69 години – „ Ще работя до дъно “;Поколение Х – 40-54 години – „ В търсене на баланс “;Поколение Y – 25-39 години – „ Аз заслужавам “;Поколение Z – под 24 години – „ Бъди смяната “.Вероятно тази подредба е измислена от някой от последното потомство, тъй като не знам след Z какво ще следва – препинателни знаци ли? Явно Z е венецът на еволюцията и с него историята ще свърши. Не знам за какво през вековете всеки пъпчив пубертет се е мислил за края на историята!
Тази подредба на поколението е манифест на идиокрацията. Тя се мъчи да утвърди правилото „ новото е по-добро от остарялото, единствено тъй като е по-ново “, само че се проваля, тъй като и самият принцип е провален още от зачеването си. Достатъчно е да си представим едно общество – което и да е, в която и ера да е – и въображаемо да го разделим на четири: преуспели, хайлайф, служащи и отрепки. И не е нужно да се вглеждаме изключително втренчено, с цел да видим, че във всяка една от тези групи са показани и четирите генерации. Тоест никакъв симптом за предимство над някого не е това, че си се родил след него. Тази самозаблуда стартира още през 60-те години на 20 век с хипитата, които желаят да вършат обич, а не война, харе Кришна и така нататък. Тази илюзия е оправданието на мързеливия и непригодния да живее. Но и формалната позиция на обществата е отговорна: Ах, златокрилата юноша! Ах, бъдещето на човечеството! Ах, утрешният ден!
Качественият човек е първокласен, колкото и да е млад. Некачественият е фалшив, колкото и да е остарял.
Не, нищо не е по-добро от друго нещо, единствено зари това, че е по-ново от него. 21 век с нищо не е по-добър от 20, който с нищо не е по-добър от 19. Има си процеси, които вървят през вековете и ту са в напредък, ту са в спад. И в случай че смисълът на човешкия живот, задачата на индивида е да се усъвършенства освен в материално, само че и в духовно отношение, то 21 век е един от неприятните епохи, тъй като ни е отдалечил плашещо от постигането на тази цел. Човекът в никакъв случай не е бил по-егоистичен, по-злонамерен, по-безчувствен, по-вулгарен, а в последно време и по-глупав (защото образованието е в ужасяваща деградация) колкото през последните десетилетия и по-специално след кулите-близнаци, които означиха раждането на новия международен ред. Може би тъй като от дълго време не е имало война, не и по земите на тези, които не стопират да философстват, да измислят генерации, малцинства, полове и права.
21 век е векът на нов международен ред, в който простакът би трябвало да е удовлетворен, с цел да е обуздан. Трябва да е замаян от някакъв фиктивен блян, с цел да няма същински идеали. Разбирам, че всяко безличие желае да се усеща велико, само че великите са велики, тъй като са изключение. Ако всички станем велики, още веднъж ще бъдем сива посредствена маса – недоволна и мърмореща. И в последна сметка нещастна, без значение от това какъв брой огромен е тв приемникът ни и какъв брой нуклеарен е процесорът на мобилния ни телефон. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
FaceBookTwitterPinterest
